Дженифър Голд пише за втория шанс
Издателска къща „ ХЕРМЕС “
п редставя
НА ПОЛОВИНАТА ПЪТ ДО ТЕБ
от Дженифър Голд
Обем 408 стр.
Цена 22,95 лева
ISBN 978-954-26-2350-2
Превод Стоянка Сербезова – Леви
Вълнуващ разказ за една невероятна обич, която обгръща няколко десетилетия и континента.
Очаквайте на 07 май!
За авторката
„ На половината път до теб “ е третият разказ на Дженифър Голд, която има магистърска степен по писане. Тя употребява персоналния си опит от пътуванията до Гърция, Италия, Таити, Тайланд, както и други екзотични дестинации, които употребява за декор, с цел да опише прочувствени житейски истории за обич, втори късмет и преоткриване на себе си. Живее със брачна половинка си и двете им котки във Вашингтон. Обича документалните поредици и разходките измежду природата. Държи книгите й да имат хепиенд, само че единствено когато е реален.
За книгата
Ан, която мечтае за писателска кариера, се среща със загадъчния Тод във Венеция и се влюбва в него. Въпреки че и той не е апатичен към нея, Тод я отблъсква и отпътува за остров Миконос. Ан получава ненадейно завещание, което й разрешава да го последва в Гърция. Там се среща с неговия другар, литературния сътрудник Кийт, и тримата се впускат в незабравимо лятно премеждие. Кийт загатва на Ан, че Тод към момента не може да се отърси от неотдавна претърпяна персонална драма, само че не споделя повече детайлности. Връщат се в Щатите, пътищата им се разделят и Ан написва дебютния си разказ, който се трансформира в сензация. Но по този начин и не съумява да напише идващ.
В продължение на десетилетия Ан и Тод се разминават и срещат в разнообразни точки на света, само че дали ще съумеят да преодолеят дистанцията посред им?
Сега, след повече от трийсет години, Ан най-сетне е подготвена с втората си книга и даже се съгласява да даде изявление за известен подкаст, с цел да я промотира. Но изрично отхвърля да разяснява персоналния си живот. Младата журналистка Маги обаче е твърдо решена да накара обичаната си авторка да открехне завесата на най-съкровените си прекарвания, без даже и да подозира, че ще се окаже част от нейната история.
Отзиви
„ Забравете за втория късмет: тази епична любовна история ще ви накара да повярвате, че за любовта може да има трети, а дори и четвърти късмет. Красиво проучване на изцеляващата мощ на прошката сред обичани, родственици и другари. Дженифър Голд ловко ви разрушава сърцето, след което го сглобява още веднъж, късче по късче. “ – Алисън Хамър
„ Многопластова история, изпълнена с пиперливи фамилни секрети и видимо непреодолими трудности. В историята се крие още една история, изпълнена с непредвидени разкрития и обрати “ – Трейси Гравис Грейвс “
„ Заплетена прочувствена история за любовта, скръбта и втория късмет, „ На половината път до теб “ поставя значими въпроси за ориста, фамилията и прошката. “ – Кристин Хармел
Откъс
Когато дойдох във Венеция, се беше стъмнило и ръмеше. Сърцето ми туптеше с ритъма на дъждовните капки. Докато излизах с куфара си от гарата, стомахът ми се свиваше от несигурността, която изпитвах. Бях прекарала лятото, обикаляйки из Франция с парите от наследството, което бях получила, и за първи път изпитах носталгия. Може би бях изтощена от дългото пътешестване или бях обезпокоена, тъй като не знаех къде се намира хотелът ми, или може би ми беше омръзнало да разгадавам само на себе си.
Тръгнах под дъжда, който се беше усилил, приветствана само от необятната калдъръмена улица. Вълните пълзяха към улицата, съскащи от дъжда и искрящи на слабата светлина. Лодките се поклащаха върху тихите талази. Дори в мрака Венеция ме очарова. Магазините за сувенири затваряха и притежателите им се сгушваха под тентите, до момента в който ги заключваха. От време на време срещах двойки туристи, които криволичеха, скрити под чадърите си. Представях си, че множеството туристи са в хотелските си стаи и се любят или следят дъжда, който се стичаше върху стъклата на прозорците, с книги, разтворени в скута.
Романтика. Тя проникваше през облеклата ми като дъжда – като че ли всички я усещахме и не обръщахме внимание на неприятното време и на тъжното си минало, тъй като бяхме във Венеция.
Пристигнах в хотела, мокра до кости. Но когато нощната администраторка ме вкара в стаята и ми сподели Buona notte[1], внезапно осъзнах, че италианският е най-красивият език на планетата.
По изгрев слънце на идната заран занесох бележника си в едно кафене с аспект към осеяния със златисти оттенъци канал. Писането постоянно ме успокояваше, изключително в чужбина, тъй като ми даваше опция да върша нещо с ръцете си и ми помагаше да наподобявам удовлетворена, когато бях сама.
След като си поръчах капучино и pain au chocolat[2] – табиет, който си бях построила във Франция дружно с пушенето, – възпламених цигара и започнах да следя лъскавите водни таксита, които се движеха постепенно, бръмчейки, в необятния канал оттатък постройките. Лодкарите крещяха на благозвучен италиански. Гълъбите излитаха, размахвайки криле. Закотвените лодки подскачаха.
Винаги съм мечтала да бъда писателка. Като дете намирах разтуха в четенето и в измислянето на истории. Променях методите, по които завършваха кошмарите ми, и се забавлявах, като съчинявах приказки за смелост, когато се усещах сама или уплашена, а това се случваше доста постоянно.
Бях влюбена в Хемингуей и Ф. Скот Фицджералд и през годините бях написала доста сантиментални разкази. По някакво знамение или от състрадание някои от тях бяха оповестени в малотиражни литературни списания. На двайсет и пет годишна възраст си бях построила облик за себе си – към този момент не живеех в американска беднотия, а в европейски искра.
Представях си по какъв начин седнал съм в някое кафене, пуша цигара, пиша разказ и се развличам с великодушни, артистични и ексцентрични хора.
Разбира се, лятното ми пътешестване не мина съгласно проекта ми. Преживяванията ми във Франция ми послужиха като предизвестие, че не съм толкоз издръжлива и опитна, колкото си мислех. През тези четири месеца младото ми, изпълнено с вяра сърце беше разрушено два пъти: първия път поради връзка за една нощ и втория път поради един мъж, за който открих, че имаше избраница. (В това отношение не приличах на майка си.)
Лятото ми беше самотно, само че бележникът ми правеше компания.
Започнах да си протоколирам детайлностите, които привличаха вниманието ми. Магазините за сувенири отваряха още веднъж, а продавачите подпираха вратите, изнасяха на тротоара закачалки с тениски и се майтапиха между тях. Местните поданици, които бяха заети със заниманията си и разговаряха с другари, ми помагаха да усетя атмосферата на мястото. През сънливите утринни часове човек може да види града подобен, какъвто е в действителност.
– Кафето ви, госпожо – рече сервитьорката и остави закуската ми на масата.
– Grat-zee – отвърнах и загасих цигарата.
Тя ме поправи с радостна усмивка:
– Grazie.
Записах думата и я произнесох няколко пъти – grazie, graz-ie, graz-ieh, – до момента в който насочвах вниманието си към закуската. Сладкишът не беше толкоз люспест, колкото във Франция, само че кафето… Кафето не беше горчиво, нито тръпчиво, както чаках. Вкусих сладката, мека като пух пяна и усетих острия мирис на мощното еспресо, което беше великолепно. Течността остави топла диря в гърдите ми.
Затворих очи и вдишах хладния морски въздух. Вятърът развяваше косата ми и повдигаше нагоре необятните ръкави и яката на блузата ми. През идващия един час следих Венеция, която се събуждаше. Описах усещанията си, до момента в който светлината се променяше. Сградите като че ли се опитваха да се сгушат една до друга. Една охранена котка обикаляше към масите. Почесах я по ушите и към този момент не се усещах самотна. След като изпих капучиното, известно време броих туристите, които се задаваха иззад завоя. Повечето вървяха, хванати за ръце, като че ли градът ги караше да бъдат влюбени.
И както открих не след дълго, може би в действителност беше по този начин.
На осмия ден от престоя ми във Венеция животът ми се промени вечно.
Обядвах до фериботния терминал в северната част на града, откъдето се откриваше панорама към остров Мурано. Морето беше бурно и лодките се поклащаха, до момента в който лъкатушеха сред пристанищата. Свежият вятър, който нашепваше за есента, охлаждаше потната ми кожа и разлистваше страниците на бележника ми.
Пишех и пренаписвах усърдно третата глава на един разказ. Още от първата заран в това кафене бях обзета от ентусиазъм, само че не бях сигурна в каква посока би трябвало да поеме романът. Думите не подхождаха на визията, която имах в главата си. Бях обзета от сковаващо съмнение. Препрочитах страниците, които бях написала, и нанасях ремонти.
Пицата, която бях поръчала – гореща, голяма и покрита с прошуто, – дойде като избавление. Все още бях изпълнена с креативен възторг и до момента в който режех пицата, подреждах въображаемо радостните черти на пристанището – чайките, продавачите на билети, водачите на водните таксита, забързаните локални поданици. По-късно щях да опиша тези детайлности.
Вниманието ми беше привлечено от един мъж на моята възраст, който носеше няколко чанти и изглеждаше печален. Сигурно преди малко беше дошъл. Потното му чело лъщеше, бузите му бяха зачервени и един кичур от тъмната му коса беше паднал сред очилата и очите му. Улицата беше препълнена с хора, които бяха слезли от едно vaporetto, и се блъскаха в него. Той беше голям като бик поради багажа и въпреки че беше надалеч от мен, усетих, че е обезпокоен.
Когато мъжът се приближи до разположените навън маси, едната от чантите, които бяха преметнати през рамото му, се наклони напред и той изгуби равновесие. Спъна се и се блъсна в масата, до която седях. Чашата ми изхвърча от масата и падна в морето.
– О, не! Много скърбя – рече мъжът, а американският му акцент звучеше необичайно (и аз ли звучах по този начин?).
– Знам по какъв начин се чувствате – отвърнах. – Все още не сте се приземили.
Мъжът, наподобява, не хареса шегата ми.
– Виното ви! Колко коства? Ще ви дам парите. – Той остави чантите до краката си – за огромно неспокойствие на дамата, която се опитваше да мине около него – и извади портфейла си.
– Не е належащо. – Опитах се да срещна очите му, само че той отваряше портфейла си.
Мъжът беше висок и слаб и съдейки по метода, по който се държеше – леко несръчно и несигурно, – си помислих, че е налегнат от потиснатост. Изобщо не приличаше на мъжете, които познавах. Напомняше ми на остарял каменен бунар. Изпитах предпочитание да надникна в кладенеца, с цел да схвана дали ще мога да видя тихата, дълбока вода.
Но щеше да е неуместно.
Мъжът се усещаше неудобно, а аз се нуждаех от компания.
– Очевидно сте изтощен. Защо просто не седнете? Вземете си от пицата.
Тъмните му вежди се свиха.
– Сериозно ли говорите?
Той беше застанал доста покрай мен и аз забелязах, че очите му, скрити зад блестящите стъкла на очилата му, бяха синьо-зелени.
– Да, несъмнено, в случай че не бързате занякъде.
– Не бързам заникъде. – Тонът му беше неуверен. Вероятно предлагането ми му се стори необичайно.
– Мисля, че би трябвало да си починете. – Отхапах повърхностно от пицата и прибавих: – Честно казано, бих се радвала на компанията на човек, който приказва британски.
Думите ми евентуално му подействаха окуражително и най-сетне мъжът срещна очите ми. Не съм сигурна какво видя в тях. След малко той прибра чантите си под масата, отпусна се на стола против мен и въздъхна облекчено.
– Вече се усещам по-добре.
– Радвам се – отвърнах, прибрах бележника в чантата си и реалокирах встрани бутилката газирана вода.
– Сигурна ли сте, че няма да преча?
– Изглеждам ли като човек, който чака някого?
Мъжът се взря в мен и съдейки по изражението му, допуснах, че видя и нещо друго, с изключение на рошавата ми коса и измачканата ми блуза.
– Може би – отвърна той.
Почувствах се поласкана и го уверих:
– Не очаквам никого.
– Съжалявам за виното ви.
– Не се тормозете, това беше втората ми чаша.
– В подобен случай би трябвало да наваксам – отвърна мъжът и се усмихна, само че усмивката не стигна до очите му. Зачудих се каква е повода за това.
– Американец ли сте? – попитах го и продължих да се храня.
Мъжът кимна.
– От Колорадо съм. А вие?
Сърцето ми подскочи.
– И аз съм американка и съм от Денвър.
– Аз пребивавам в Колорадо Спрингс. Странно съвпадане. – Той поклати развеселено глава. – Колко време ще останете във Венеция?
– Нямам проект. Просто пътувам.
– Сама?
Може би съгласно него беше рисковано човек да пътува самичък. И може би в действителност беше по този начин. Имаше моменти, в които бях уплашена, объркана и безпомощна, само че в никакъв случай не бях изложена на физическа заплаха, както се случваше вкъщи, когато майка ми беше пияна и когато някой клиент ме преследваше до колата ми след края на промяната ми, до момента в който работех като сервитьорка. Имаше нещо успокоително в анонимността на самотното пътешестване. Харесваше ми да съм самостоятелна, да отида там, където желая и когато желая, и да разгадавам само на себе си, тъй като нямах доверие на никого.
Опитах се да звуча нехайно, до момента в който изричах:
– Защо не?
– Това е… самоуверено – отвърна мъжът. – Възхищавам ви се.
Думата ме накара да потреперя.
Напускането на дома ми беше предизвикано най-вече от боязън. Страхувах се от сложния живот, който ме очакваше. Страхувах се да не стана като майка ми. Страхувах се да не заседна вечно в този метод на живот. Когато получих наследството от татко ми, с който в никакъв случай не се бях срещала – от индивида, който беше унищожил живота на майка ми, с цел да избави репутацията си, – желаех да избягам надалече, без да погледна обратно.
Заминаването ми беше обезверено деяние. Изобщо не смятах, че съм смела.
Все отново една част от мен, която беше свита, се изду от комплимента му.
Сервитьорът пристигна и поздрави мъжа, а той поръча същата пица като моята и две чаши вино.
– От виното, което тя пиеше – добави сепнато.
– Не трябваше да го вършиме – рекох, откакто сервитьорът се отдалечи.
– Напротив, трябваше – отвърна мъжът и махна с ръка, с цел да постави завършек на разногласието.
– А вие? Какви са проектите ви за Венеция?
Той отметна обратно кичура, който беше паднал на челото му.
– Всъщност съм на път за Гърция, с цел да се срещна с един другар.
Майка ми мечтаеше да посети островите, откогато Джаки Кенеди беше отпътувала за Гърция през хиляда деветстотин шейсет и първа година.
– Но постоянно съм желал да посетя Италия, по тази причина взех решение да потегли по-рано и да остана тук една седмица, преди да продължа към Гърция. – Мъжът замълча. – Откога сте тук?
– Прекарах лятото във Франция – отвърнах. – Пристигнах във Венеция преди една седмица.
– Харесва ли ви Венеция?
– Да.
Погледът му се плъзна по пристанището.
– Красива е до сърцевината си.
Думите му показаха едно качество, което усещах през цялата седмица. Венеция беше красива освен поради мостовете, калдъръмените улици и пърпорещите vaporetti, само че и на по-дълбоко равнище. Тя беше красива поради пространствата, които не бяха част от нея – въздухът над каналите, издълбаното от покривите на постройките небе, носещият се мирис на еспресо и морски минерали. Градът беше сантиментален и въодушевяващ.
– Осъзнавам, че не наподобявам щастлив – продължи мъжът. – Колелото на една от чантите ми се счупи – оказа се, че изобретението не е доста успешно, – и напредването ми беше затруднено. Тръгнах в неверна посока и се изгубих. Единственото, което желая сега, е да намеря хотела си, с цел да си оставя багажа. Целият съм потен и съм неумел и отвеян.
Засмях се, очарована от думите му.
– Не се тормозете – отвърнах. – И аз съм имала сходни моменти.
– Приятно е да усещаш, че си свестен – рече мъжът и искреността му проникна в мен като патрон през стъкло, разбивайки гладката ми фасада.
Отхапах от пицата, смутена от интимността на диалога. Изглежда, че и той се почувства неловко от обстоятелството, че разговаряхме по този метод, въпреки че не се познавахме. Замълчахме и се престорихме, че вниманието ни е привлечено от приближаващото към брега vaporetto, което беше цялостно с туристи и моторът му бръмчеше, до момента в който вълните обливаха носа му.
– Чудя се по какъв начин това vaporetto не е потънало – рече мъжът.
Засмях се.
– И аз.
Той продължаваше да се взира в корабчето с нежните си очи. Имаше тясно лице, елегантен прав нос и красиви плътни устни. Челото му беше набръчкано, само че не поради напъните да се концентрира, нито поради раздразнението, което изпитваше сега, а като че ли беше потопен в надълбоко отчаяние. Раменете му бяха приведени напред – очарователна мудност, поради която ми се прииска да се сгуша в прегръдките му. Деликатните му ръце бяха неспокойни, а рошавата му коса като че ли молеше да бъде пригладена.
Докато разговарях с него и го гледах, забравих за мъжете, които бяха разрушили сърцето ми. Подобно на вълна, която се разлива по осеяния с отпечатъци от стъпки пясък, той заличи вредите. Сърцето ми стартира да бие по друг метод. Господи, в действителност бях безнадеждна романтичка. Но ми беше мъчно да се мразя за това, до момента в който седях против него.
Той видя, че се заглеждам в него, и погледът ми се стрелна встрани като плашлива котка.
За благополучие, чашите с вино дойдоха и ни избавиха от неудобството. Мъжът подвигна чашата си.
– Наздраве за инцидентните срещи.
– Наздраве за инцидентните срещи – повторих.
Чукнахме чашите си.
– Моля да ме извините за грубостта – рече той. – Седим тук от 10 минути, а аз даже не ви попитах за името ви.
– Ан – отвърнах, надявайки се, че ще отдаде изчервяването ми на топлото слънце, вместо на топлите усеща под кожата ми. – Ан Фокс.
Мъжът се усмихна и този път усмивката стигна до очите му.
– Приятно ми е да се срещнем, Ан Фокс. Аз съм Тод Лангли.
[1] Лека нощ (ит.). – Б. прочие
[2] Руло с шоколад (фр.). – Б. пр.
п редставя
НА ПОЛОВИНАТА ПЪТ ДО ТЕБ
от Дженифър Голд
Обем 408 стр.
Цена 22,95 лева
ISBN 978-954-26-2350-2
Превод Стоянка Сербезова – Леви
Вълнуващ разказ за една невероятна обич, която обгръща няколко десетилетия и континента.
Очаквайте на 07 май!
За авторката
„ На половината път до теб “ е третият разказ на Дженифър Голд, която има магистърска степен по писане. Тя употребява персоналния си опит от пътуванията до Гърция, Италия, Таити, Тайланд, както и други екзотични дестинации, които употребява за декор, с цел да опише прочувствени житейски истории за обич, втори късмет и преоткриване на себе си. Живее със брачна половинка си и двете им котки във Вашингтон. Обича документалните поредици и разходките измежду природата. Държи книгите й да имат хепиенд, само че единствено когато е реален.
За книгата
Ан, която мечтае за писателска кариера, се среща със загадъчния Тод във Венеция и се влюбва в него. Въпреки че и той не е апатичен към нея, Тод я отблъсква и отпътува за остров Миконос. Ан получава ненадейно завещание, което й разрешава да го последва в Гърция. Там се среща с неговия другар, литературния сътрудник Кийт, и тримата се впускат в незабравимо лятно премеждие. Кийт загатва на Ан, че Тод към момента не може да се отърси от неотдавна претърпяна персонална драма, само че не споделя повече детайлности. Връщат се в Щатите, пътищата им се разделят и Ан написва дебютния си разказ, който се трансформира в сензация. Но по този начин и не съумява да напише идващ.
В продължение на десетилетия Ан и Тод се разминават и срещат в разнообразни точки на света, само че дали ще съумеят да преодолеят дистанцията посред им?
Сега, след повече от трийсет години, Ан най-сетне е подготвена с втората си книга и даже се съгласява да даде изявление за известен подкаст, с цел да я промотира. Но изрично отхвърля да разяснява персоналния си живот. Младата журналистка Маги обаче е твърдо решена да накара обичаната си авторка да открехне завесата на най-съкровените си прекарвания, без даже и да подозира, че ще се окаже част от нейната история.
Отзиви
„ Забравете за втория късмет: тази епична любовна история ще ви накара да повярвате, че за любовта може да има трети, а дори и четвърти късмет. Красиво проучване на изцеляващата мощ на прошката сред обичани, родственици и другари. Дженифър Голд ловко ви разрушава сърцето, след което го сглобява още веднъж, късче по късче. “ – Алисън Хамър
„ Многопластова история, изпълнена с пиперливи фамилни секрети и видимо непреодолими трудности. В историята се крие още една история, изпълнена с непредвидени разкрития и обрати “ – Трейси Гравис Грейвс “
„ Заплетена прочувствена история за любовта, скръбта и втория късмет, „ На половината път до теб “ поставя значими въпроси за ориста, фамилията и прошката. “ – Кристин Хармел
Откъс
Когато дойдох във Венеция, се беше стъмнило и ръмеше. Сърцето ми туптеше с ритъма на дъждовните капки. Докато излизах с куфара си от гарата, стомахът ми се свиваше от несигурността, която изпитвах. Бях прекарала лятото, обикаляйки из Франция с парите от наследството, което бях получила, и за първи път изпитах носталгия. Може би бях изтощена от дългото пътешестване или бях обезпокоена, тъй като не знаех къде се намира хотелът ми, или може би ми беше омръзнало да разгадавам само на себе си.
Тръгнах под дъжда, който се беше усилил, приветствана само от необятната калдъръмена улица. Вълните пълзяха към улицата, съскащи от дъжда и искрящи на слабата светлина. Лодките се поклащаха върху тихите талази. Дори в мрака Венеция ме очарова. Магазините за сувенири затваряха и притежателите им се сгушваха под тентите, до момента в който ги заключваха. От време на време срещах двойки туристи, които криволичеха, скрити под чадърите си. Представях си, че множеството туристи са в хотелските си стаи и се любят или следят дъжда, който се стичаше върху стъклата на прозорците, с книги, разтворени в скута.
Романтика. Тя проникваше през облеклата ми като дъжда – като че ли всички я усещахме и не обръщахме внимание на неприятното време и на тъжното си минало, тъй като бяхме във Венеция.
Пристигнах в хотела, мокра до кости. Но когато нощната администраторка ме вкара в стаята и ми сподели Buona notte[1], внезапно осъзнах, че италианският е най-красивият език на планетата.
По изгрев слънце на идната заран занесох бележника си в едно кафене с аспект към осеяния със златисти оттенъци канал. Писането постоянно ме успокояваше, изключително в чужбина, тъй като ми даваше опция да върша нещо с ръцете си и ми помагаше да наподобявам удовлетворена, когато бях сама.
След като си поръчах капучино и pain au chocolat[2] – табиет, който си бях построила във Франция дружно с пушенето, – възпламених цигара и започнах да следя лъскавите водни таксита, които се движеха постепенно, бръмчейки, в необятния канал оттатък постройките. Лодкарите крещяха на благозвучен италиански. Гълъбите излитаха, размахвайки криле. Закотвените лодки подскачаха.
Винаги съм мечтала да бъда писателка. Като дете намирах разтуха в четенето и в измислянето на истории. Променях методите, по които завършваха кошмарите ми, и се забавлявах, като съчинявах приказки за смелост, когато се усещах сама или уплашена, а това се случваше доста постоянно.
Бях влюбена в Хемингуей и Ф. Скот Фицджералд и през годините бях написала доста сантиментални разкази. По някакво знамение или от състрадание някои от тях бяха оповестени в малотиражни литературни списания. На двайсет и пет годишна възраст си бях построила облик за себе си – към този момент не живеех в американска беднотия, а в европейски искра.
Представях си по какъв начин седнал съм в някое кафене, пуша цигара, пиша разказ и се развличам с великодушни, артистични и ексцентрични хора.
Разбира се, лятното ми пътешестване не мина съгласно проекта ми. Преживяванията ми във Франция ми послужиха като предизвестие, че не съм толкоз издръжлива и опитна, колкото си мислех. През тези четири месеца младото ми, изпълнено с вяра сърце беше разрушено два пъти: първия път поради връзка за една нощ и втория път поради един мъж, за който открих, че имаше избраница. (В това отношение не приличах на майка си.)
Лятото ми беше самотно, само че бележникът ми правеше компания.
Започнах да си протоколирам детайлностите, които привличаха вниманието ми. Магазините за сувенири отваряха още веднъж, а продавачите подпираха вратите, изнасяха на тротоара закачалки с тениски и се майтапиха между тях. Местните поданици, които бяха заети със заниманията си и разговаряха с другари, ми помагаха да усетя атмосферата на мястото. През сънливите утринни часове човек може да види града подобен, какъвто е в действителност.
– Кафето ви, госпожо – рече сервитьорката и остави закуската ми на масата.
– Grat-zee – отвърнах и загасих цигарата.
Тя ме поправи с радостна усмивка:
– Grazie.
Записах думата и я произнесох няколко пъти – grazie, graz-ie, graz-ieh, – до момента в който насочвах вниманието си към закуската. Сладкишът не беше толкоз люспест, колкото във Франция, само че кафето… Кафето не беше горчиво, нито тръпчиво, както чаках. Вкусих сладката, мека като пух пяна и усетих острия мирис на мощното еспресо, което беше великолепно. Течността остави топла диря в гърдите ми.
Затворих очи и вдишах хладния морски въздух. Вятърът развяваше косата ми и повдигаше нагоре необятните ръкави и яката на блузата ми. През идващия един час следих Венеция, която се събуждаше. Описах усещанията си, до момента в който светлината се променяше. Сградите като че ли се опитваха да се сгушат една до друга. Една охранена котка обикаляше към масите. Почесах я по ушите и към този момент не се усещах самотна. След като изпих капучиното, известно време броих туристите, които се задаваха иззад завоя. Повечето вървяха, хванати за ръце, като че ли градът ги караше да бъдат влюбени.
И както открих не след дълго, може би в действителност беше по този начин.
На осмия ден от престоя ми във Венеция животът ми се промени вечно.
Обядвах до фериботния терминал в северната част на града, откъдето се откриваше панорама към остров Мурано. Морето беше бурно и лодките се поклащаха, до момента в който лъкатушеха сред пристанищата. Свежият вятър, който нашепваше за есента, охлаждаше потната ми кожа и разлистваше страниците на бележника ми.
Пишех и пренаписвах усърдно третата глава на един разказ. Още от първата заран в това кафене бях обзета от ентусиазъм, само че не бях сигурна в каква посока би трябвало да поеме романът. Думите не подхождаха на визията, която имах в главата си. Бях обзета от сковаващо съмнение. Препрочитах страниците, които бях написала, и нанасях ремонти.
Пицата, която бях поръчала – гореща, голяма и покрита с прошуто, – дойде като избавление. Все още бях изпълнена с креативен възторг и до момента в който режех пицата, подреждах въображаемо радостните черти на пристанището – чайките, продавачите на билети, водачите на водните таксита, забързаните локални поданици. По-късно щях да опиша тези детайлности.
Вниманието ми беше привлечено от един мъж на моята възраст, който носеше няколко чанти и изглеждаше печален. Сигурно преди малко беше дошъл. Потното му чело лъщеше, бузите му бяха зачервени и един кичур от тъмната му коса беше паднал сред очилата и очите му. Улицата беше препълнена с хора, които бяха слезли от едно vaporetto, и се блъскаха в него. Той беше голям като бик поради багажа и въпреки че беше надалеч от мен, усетих, че е обезпокоен.
Когато мъжът се приближи до разположените навън маси, едната от чантите, които бяха преметнати през рамото му, се наклони напред и той изгуби равновесие. Спъна се и се блъсна в масата, до която седях. Чашата ми изхвърча от масата и падна в морето.
– О, не! Много скърбя – рече мъжът, а американският му акцент звучеше необичайно (и аз ли звучах по този начин?).
– Знам по какъв начин се чувствате – отвърнах. – Все още не сте се приземили.
Мъжът, наподобява, не хареса шегата ми.
– Виното ви! Колко коства? Ще ви дам парите. – Той остави чантите до краката си – за огромно неспокойствие на дамата, която се опитваше да мине около него – и извади портфейла си.
– Не е належащо. – Опитах се да срещна очите му, само че той отваряше портфейла си.
Мъжът беше висок и слаб и съдейки по метода, по който се държеше – леко несръчно и несигурно, – си помислих, че е налегнат от потиснатост. Изобщо не приличаше на мъжете, които познавах. Напомняше ми на остарял каменен бунар. Изпитах предпочитание да надникна в кладенеца, с цел да схвана дали ще мога да видя тихата, дълбока вода.
Но щеше да е неуместно.
Мъжът се усещаше неудобно, а аз се нуждаех от компания.
– Очевидно сте изтощен. Защо просто не седнете? Вземете си от пицата.
Тъмните му вежди се свиха.
– Сериозно ли говорите?
Той беше застанал доста покрай мен и аз забелязах, че очите му, скрити зад блестящите стъкла на очилата му, бяха синьо-зелени.
– Да, несъмнено, в случай че не бързате занякъде.
– Не бързам заникъде. – Тонът му беше неуверен. Вероятно предлагането ми му се стори необичайно.
– Мисля, че би трябвало да си починете. – Отхапах повърхностно от пицата и прибавих: – Честно казано, бих се радвала на компанията на човек, който приказва британски.
Думите ми евентуално му подействаха окуражително и най-сетне мъжът срещна очите ми. Не съм сигурна какво видя в тях. След малко той прибра чантите си под масата, отпусна се на стола против мен и въздъхна облекчено.
– Вече се усещам по-добре.
– Радвам се – отвърнах, прибрах бележника в чантата си и реалокирах встрани бутилката газирана вода.
– Сигурна ли сте, че няма да преча?
– Изглеждам ли като човек, който чака някого?
Мъжът се взря в мен и съдейки по изражението му, допуснах, че видя и нещо друго, с изключение на рошавата ми коса и измачканата ми блуза.
– Може би – отвърна той.
Почувствах се поласкана и го уверих:
– Не очаквам никого.
– Съжалявам за виното ви.
– Не се тормозете, това беше втората ми чаша.
– В подобен случай би трябвало да наваксам – отвърна мъжът и се усмихна, само че усмивката не стигна до очите му. Зачудих се каква е повода за това.
– Американец ли сте? – попитах го и продължих да се храня.
Мъжът кимна.
– От Колорадо съм. А вие?
Сърцето ми подскочи.
– И аз съм американка и съм от Денвър.
– Аз пребивавам в Колорадо Спрингс. Странно съвпадане. – Той поклати развеселено глава. – Колко време ще останете във Венеция?
– Нямам проект. Просто пътувам.
– Сама?
Може би съгласно него беше рисковано човек да пътува самичък. И може би в действителност беше по този начин. Имаше моменти, в които бях уплашена, объркана и безпомощна, само че в никакъв случай не бях изложена на физическа заплаха, както се случваше вкъщи, когато майка ми беше пияна и когато някой клиент ме преследваше до колата ми след края на промяната ми, до момента в който работех като сервитьорка. Имаше нещо успокоително в анонимността на самотното пътешестване. Харесваше ми да съм самостоятелна, да отида там, където желая и когато желая, и да разгадавам само на себе си, тъй като нямах доверие на никого.
Опитах се да звуча нехайно, до момента в който изричах:
– Защо не?
– Това е… самоуверено – отвърна мъжът. – Възхищавам ви се.
Думата ме накара да потреперя.
Напускането на дома ми беше предизвикано най-вече от боязън. Страхувах се от сложния живот, който ме очакваше. Страхувах се да не стана като майка ми. Страхувах се да не заседна вечно в този метод на живот. Когато получих наследството от татко ми, с който в никакъв случай не се бях срещала – от индивида, който беше унищожил живота на майка ми, с цел да избави репутацията си, – желаех да избягам надалече, без да погледна обратно.
Заминаването ми беше обезверено деяние. Изобщо не смятах, че съм смела.
Все отново една част от мен, която беше свита, се изду от комплимента му.
Сервитьорът пристигна и поздрави мъжа, а той поръча същата пица като моята и две чаши вино.
– От виното, което тя пиеше – добави сепнато.
– Не трябваше да го вършиме – рекох, откакто сервитьорът се отдалечи.
– Напротив, трябваше – отвърна мъжът и махна с ръка, с цел да постави завършек на разногласието.
– А вие? Какви са проектите ви за Венеция?
Той отметна обратно кичура, който беше паднал на челото му.
– Всъщност съм на път за Гърция, с цел да се срещна с един другар.
Майка ми мечтаеше да посети островите, откогато Джаки Кенеди беше отпътувала за Гърция през хиляда деветстотин шейсет и първа година.
– Но постоянно съм желал да посетя Италия, по тази причина взех решение да потегли по-рано и да остана тук една седмица, преди да продължа към Гърция. – Мъжът замълча. – Откога сте тук?
– Прекарах лятото във Франция – отвърнах. – Пристигнах във Венеция преди една седмица.
– Харесва ли ви Венеция?
– Да.
Погледът му се плъзна по пристанището.
– Красива е до сърцевината си.
Думите му показаха едно качество, което усещах през цялата седмица. Венеция беше красива освен поради мостовете, калдъръмените улици и пърпорещите vaporetti, само че и на по-дълбоко равнище. Тя беше красива поради пространствата, които не бяха част от нея – въздухът над каналите, издълбаното от покривите на постройките небе, носещият се мирис на еспресо и морски минерали. Градът беше сантиментален и въодушевяващ.
– Осъзнавам, че не наподобявам щастлив – продължи мъжът. – Колелото на една от чантите ми се счупи – оказа се, че изобретението не е доста успешно, – и напредването ми беше затруднено. Тръгнах в неверна посока и се изгубих. Единственото, което желая сега, е да намеря хотела си, с цел да си оставя багажа. Целият съм потен и съм неумел и отвеян.
Засмях се, очарована от думите му.
– Не се тормозете – отвърнах. – И аз съм имала сходни моменти.
– Приятно е да усещаш, че си свестен – рече мъжът и искреността му проникна в мен като патрон през стъкло, разбивайки гладката ми фасада.
Отхапах от пицата, смутена от интимността на диалога. Изглежда, че и той се почувства неловко от обстоятелството, че разговаряхме по този метод, въпреки че не се познавахме. Замълчахме и се престорихме, че вниманието ни е привлечено от приближаващото към брега vaporetto, което беше цялостно с туристи и моторът му бръмчеше, до момента в който вълните обливаха носа му.
– Чудя се по какъв начин това vaporetto не е потънало – рече мъжът.
Засмях се.
– И аз.
Той продължаваше да се взира в корабчето с нежните си очи. Имаше тясно лице, елегантен прав нос и красиви плътни устни. Челото му беше набръчкано, само че не поради напъните да се концентрира, нито поради раздразнението, което изпитваше сега, а като че ли беше потопен в надълбоко отчаяние. Раменете му бяха приведени напред – очарователна мудност, поради която ми се прииска да се сгуша в прегръдките му. Деликатните му ръце бяха неспокойни, а рошавата му коса като че ли молеше да бъде пригладена.
Докато разговарях с него и го гледах, забравих за мъжете, които бяха разрушили сърцето ми. Подобно на вълна, която се разлива по осеяния с отпечатъци от стъпки пясък, той заличи вредите. Сърцето ми стартира да бие по друг метод. Господи, в действителност бях безнадеждна романтичка. Но ми беше мъчно да се мразя за това, до момента в който седях против него.
Той видя, че се заглеждам в него, и погледът ми се стрелна встрани като плашлива котка.
За благополучие, чашите с вино дойдоха и ни избавиха от неудобството. Мъжът подвигна чашата си.
– Наздраве за инцидентните срещи.
– Наздраве за инцидентните срещи – повторих.
Чукнахме чашите си.
– Моля да ме извините за грубостта – рече той. – Седим тук от 10 минути, а аз даже не ви попитах за името ви.
– Ан – отвърнах, надявайки се, че ще отдаде изчервяването ми на топлото слънце, вместо на топлите усеща под кожата ми. – Ан Фокс.
Мъжът се усмихна и този път усмивката стигна до очите му.
– Приятно ми е да се срещнем, Ан Фокс. Аз съм Тод Лангли.
[1] Лека нощ (ит.). – Б. прочие
[2] Руло с шоколад (фр.). – Б. пр.
Източник: plovdiv-online.com
КОМЕНТАРИ